Моята фотография започна в момент на пълно дъно — дъно, което днес наричам плодороден чернозем. Родих втората си дъщеря и се разбих в жестоката скала на депресията. Израснах в семейство, в което не беше прието да се говори за трудното; където перфекционизмът беше издигнат в абсолют, а да поискаш помощ се приравняваше на слабост — това изигра лоша шега с ума ми след второто раждане. Озовах се тук - първата година в емиграция, с две деца с малка разлика от две години, и двете на кърма. Без баби и дядовци… И в тишина… Да, мълчах и в никакъв случай не исках да признавам, че ми е тежко… играех умело в идеалната си роля.
Фотографията и думите, които пишех под снимките тогава, станаха начинът ми да започна да звуча с истината.
Първата жена, която снимах всеки ден бях аз самата. Търсех себе си… търсех и се събирах наново. Целият ми опит с автопортрета, изследването на себе си, търсенето на приемане — и телесно, и емоционално — роди проекта O.YONI.DO.
ПРОЕКТ ЗА ЖЕНАТА, ЗА НЕЙНАТА СВОДА И ИСТИНА. ЗА ЖЕНА ИЗВЪН ВЪЗРАСТТА, ИЗВЪН РЕЛИГИЯТА, ИЗВЪН РАМКИТЕ НА ПРЕДСТАВИТЕ ЗА КРАСОТА... ПРОЕКТ ЗА ТОВА, ЧЕ ВСЯКА ИМА ПРАВО ДА БЪДЕ КАКВАТО Е - И ТОВА Е ДОСТАТЪЧНО.
Реших да говоря за това, че една фотосесия може да бъде терапия — начин да видиш себе си честно, без маски, без „как трябва“ и „как е редно“.
Беше 2019 година и моят рожден ден. Съпругът ми реши да ми подари пътуване, но аз не знаех накъде. Седнахме рано сутринта в колата и тръгнахме. След няколко часа път и неговите думи „скоро пристигаме“ реших да погледна картата и видях пещера с името „Утробата“. Той не знаеше нищо за нея, но по удивителен начин беше наел къщичка близо до това място. В деня на рождения си ден реших да посетя пещерата. Беше невероятно топла есен, по пътеката не срещнахме нито един човек. Когато се изкачихме, бях поразена — колко точно повтаряше очертанията на утробата. Стоях боса в средата на тази пещера и си мислех, че след толкова години търсене знам кое е моето, с какво искам да се занимавам, от какво ми гори сърцето. А в главата ми звучеше песен…
Половин година по-рано за първи път в живота си бях отишла на женски кръг (не от онези, които са популярни сега, а истински — до дълбините на сърцето…). На този кръг имаше повече от сто жени. Седяхме в кръг и пеехме „ооо… йониии… дооо“… сто жени заедно.
В деня на 31-вия ми рожден ден чувах тази песен в сърцето си.
Върнах се у дома и казах на съпруга си, че искам да снимам проект за жените.
