Казвам се Катя. Родена съм в мъничък град в далечния север на Русия, където под краката има вечна замръзналост, а над главата сиянията на северното сияние виждаш по-често от слънцето в полярната нощ. Още от дете бях творческа — пишех (много), играех на сцена, рисувах. Но израснах във време, когато творчеството по-скоро беше хоби, а не работа. Затова записах инженерно-строителен факултет и за дълго изгубих творчеството си… и себе си.
На 24 срещнах бъдещия си съпруг — човекът, който видя дълбоко, дълбоко корените на онова, което бях изгубила, и започна да вярва в мен така, както никой друг. Благодарение на тази вяра, стъпка по стъпка, отново започнах да пиша…
А на 26 години за първи път станах майка и това буквално обърна живота ми с главата надолу. Още преди самото раждане. Не можех да забременея и в един ден напуснах висок пост в голяма компания. Месец по-късно забременях. А още девет месеца след това животът ми стана съвсем различен — станах майка.
Имам един много близък човек, мексиканска акушерка. Тя казва:
„В живота на жената има различни преходи: менструация, порастване, брак… но най-дългият от тях е майчинството. Веднъж станала майка, никога повече не преставаш да бъдеш такава. Майчинството е мостът към мъдростта.“
Още година по-късно се преместихме да живеем в България, която се превърна в наш втори дом. И именно тук, още през първата година, родих втората си дъщеря.
След раждането на втората ми дъщеря се сблъсках с тежка депресия. Тя буквално ме унищожаваше ден след ден. Тогава съпругът ми извади от един шкаф стара камера и ми я подаде с думите: „Ти виждаш момента по невероятен начин!“…
Така започна пътят ми във фотографията. Тя ме извади от най-черното дъно.
През първата година снимах всичко около себе си — природата, децата, хората, които ме заобикаляха…
Творческото ми търсене съвпадна и с личното. Аз, изгубила себе си в майчинството, не си „връщах“ себе си — аз буквално се събирах отново, кост по кост, от самото начало. Изследвах отношенията си с тялото, с емоциите, с чувствата. По-голямата част от живота си бягах от себе си, чаках „по-добрия момент“, за да започна да се приемам… но се оказа, че ако не започнеш тук и сега, моментът никога няма да дойде. Осъзнах това, когато вече бях майка на две деца и така и не бях успяла между двете бременности да се върна в „идеалната“ форма, не бях успяла това, не бях успяла онова… и разбрах, че повече не искам да чакам. Аз мога още сега.
Тогава започнах да снимам себе си. Седях гола пред камерата и търсех пред нея своята свобода и истина. И я намерих…
Започнаха да идват и други жени. Една, втора, трета. Спрях да броя след стотната…
За мен фотосесията не са просто снимки — тя е историята на една жена, която носи в себе си огромна сила. Аз ги слушам… сред полета и гори, по бреговете на реки, езера, морета, океани, върху влажна и суха земя, под открито небе и под короните на дърветата… слушам и снимам…
